Млечна салата с левурда ..... Песто с левурда

Високи сини планини :)  и не толкова сини от близка среща. Там някъде, отгоре. Преливащи във всичките нюанси на зелено.

Сред които села; някои сгушени в долината, а други кацнали нависоко, по скалите.
И в които животът е почти замрял. в едно друго време, където се срещат вярата, историята, настоящето, комерсиалността и кича. И тук там промишлени дейности. 

Опитното ми око на фотограф (хе-хе, умря ромката, нали )  улавя "кацнал на едно дърво" , а опитното око на бившия армеец  се залепи за бойната машина ГАЗ (предполагам 53), а крака му - на спирачка в очакване да му го документирам за спомен. За кича.... ще си помълча. Така го вижда твореца.

Ууупссс, забравих да си представя модела. Можеше да мине и без представяне, но такава гледка на лилави минзухари на снега не е за изпускане. И докато аз залягах да ги снимам очи в очи, човекЪТ се предложи за портрет сред тях. 

Как да откажа, като не забрави обещанието си  от преди няколко месеца  и  ме доведе отново в Ягодина. Ако някой освен мен, чете тук наред, сигурно се сеща, че ми обеща. А аз обещанието си го търся като завещание :))   Е, доброволно измъкнато си беше. Сигурно единствената причина за това е,  че и на Мише толкова му харесва това място, колкото и на мен.   

     Най-красивия за мен завой в живописното Буйновско ждрело.  Вече знам, че се казва "Вълчи капан" и след първия път, когато изтръпнах, преминавайки под почти целуналите се скали всеки път го снимам :)) на отиване неуспешно; на връщане - доста по-добре.

 
   И край бурната река  се сещам за двама сладури, които при първото ни идване тук, миналото лято, в поройния дъжд се надяваха да ги оставим някъде да ловят риба. Мдаааа, табели "Риболова забранен" има на всеки 500 м.  И колкото по- към извора вървим в ждрелото, толкова по-слънчева и красива става.........

 а от всяко връхче слиза ручей и  се влива в малкото поточе, криволичещо из полето  (меандри били тези подковообразни завои)

Да не забравя какво исках да покажа.

Лека полека нагоре :))  към целта ни. Към този връх в дясно, с антените . Връх Свети Илия. В последните години рампата "Орлово око", построена на него над  Буйновското ждрело е доста по-известна.

Или надолу, зависи  от къде ще го погледнем..........

 Гледката от връх св. Илия, над с. Ягодина и площадката Орлово око.  и 3/4 от цялото ждрело се разкрива пред очите. Пред 600 метровата пропаст.

 Надясно........

напред

 и наляво.....

 И аз бях там :)) и аз видях.

а отдолу изглежда така 

     И още едно посещение в древно място, свидетелствуващо за битието на хората през енеолита, хилядолетия назад.  Красивата Ягодинска пещера; същинския и вход  и пещерното жилище.Преди няколко месеца, през лятото, заради проливния дъжд не успяхме да влезем и там.  Не пази всичките си находки, заради голямата влага и лош климат вътре (другите са в музеите в Чепеларе и Смолян), но пък автентичността им е доказана с френска точност.

     И едно доказателство, че ние с Мише сме траки, истински потомци на тези древни хора и също като тях обичаме охлювите   остана само да проядем жито от лимец, което е много актуално  при любителите на здравословното хранене в момента.

      Тези тревички :)  познавате ли ги?
Когато уредничката ни попита отговорих с "не". Ами не бях ги виждала.
Но когато спомена името силивряк (безсмъртниче) , знаех какво е.    А в разказа си за българския ендемит така и не спомена за лечебната му сила...... въпреки че неколкократно подпитвахме.  Нищо де. Но пък каква гордост е, че тези малки стръкчета са оцелели Ледената епоха. Това било единственото цвете в света, което изпада в анабиоза –  след 10 години в хербарий,  като се посади отново в тази почва – пак ще живне.  Щом казват..........

     Според легендата, когато вакханките нападнали Орфей с копията си, а заговорник отсякъл главата му с меден меч, те разкъсали тялото му, а от капките кръв, паднали по земята, поникнало Орфеевото цвете. Другото име, с което е известно растението.

   И обратно в съвремието.
   Върба, река, трева, цветя :))

И пак скала.
Мома.
Красиво.

     Тук екскурзията приключва.  На места с думите "Какво ще гледаш - гьол като гьол" или  "село като село". И пак с едно обещание. Този път за друга част на Родопите.
През които, докато пътувахме  не спирах да се озъртам за една любима, ароматна тревица. Която така и не съзрях никъде там, но пък намерих на едно друго място. В една друга планина, два дни по-късно. Но за това следващия път.

Първо предложение Млечна салата с мечи лук (левурда)

Няма рецепта, има продукти:
Цедено кисело мляко и домашна извара, но от мляко, не суроватка - 1/1. Към всичката млечна смес, добре объркана прибавям сол на вкус, 2 с.л. олио или зехтин и ситно нарязан мечи лук (див лук, левурда -  Allium ursinum L. )
Ако изварата е от суроватка, или купена такава - разбива се с  олио/зехтин с пасатор, докато стане  гладка маса, приятна за хапване; не суха.  Май по-често правя така с купена извара, но олио или зехтин слагам на око. Малко по малко, докато ми хареса на вкус.
Същата млечна  салата съм правила само с цедено мляко и левурда - пак е вкусна както за салата, така и за мазане на филийка.
И тъй като сезона на този лук отминава и той започва да цъфти,  могат да се ползват и  замразени зелени листа, които да се размразят/отпуснат направо в млечната смес, за да остане аромата и сока им в тях. Така между другото правех със замразени краставици от фризер, нарязани на кубчета за таратор - директно размразяване в айрана.

второ предложение: Песто от мечи лук (левурда)

Тук положението е следното: 
1 голяма връзка левурда / мечи лук   около 120-150 гр.)
~ 200 мл зехтин/олио
сол на вкус
50 гр. пармезан или твърдо сирене*

Почистения лук се нарязва и заедно с останалите продукти се поставя в блендер или купа на пасатор и  смила до получаването на .... сравнително еднородна смес.

Прехвърля се в стъклен буркан и може да съхранява  в хладилник 2 седмици поне, но да се има предвид, че с всеки изминал ден аромата става все по-силен.

* Заради специфичния аромат на пармезана, ако ще яде и авджи Стоев  от  пестото -  ползвам  бяло сирене. Само че го оставям да изсъхне много добре - в хладилник, открито, в чиния, на абсорбираща хартия, която  щом се намокри сменям и обръщам парчето сирене. За една седмица става достатъчно сухо, за да се ползва за песто.  Аромата на зелените подправки и чесън ми е достатъчен.
А това ми е пестото от левурда, както си му е реда направено - с пармезан, кедрови ядки. Но честно казано, ако не  намеря кедрови ядки на промоция, ползвам индийско кашу (много е крехко) или белени печени фъстъци.
Така правя спаначеното песто , но тъй като половинът  отказва да го яде, когато  има  ядки  в пестото, вече ги пропускам. Както в спаначеното, така и тук не сложих.